Както си говорих с моя приятел Георги (slavcheff.com) изведнъж в главата ми се пръкна някаква странна идея. Дойде ми музата да напиша нещо, та ето резултата. Предварително се извинявам за всяка една простотия, която може би ще срещнете оттук нататък.
Аз съм компютър
Кола шуми по улицата. Намалява, после спира. Ранобудни ученици тичат в сумрака по влажния асфалт. Тревата трепти, огъвайки се под натиска на малките капчици сутрешна роса. Вратата се отваря, лампата светва. Аз се събуждам и се оглеждам наоколо. Всичко около мен изглежда еднакво, с изключение на господин Петров, който сега стоеше зад касата и допиваше ароматното си кафе, леко почесвайки разрошената си коса. Аз, също като другите компютри, си стоях на рафта и отегчено гледах напред назад из магазинчето. Компютри много- купувачи малко. В това време компютрите бяха нещо ново и скъпо. Не всеки можеше да си позволи една такава машинарийка. Единствените хора, пазаруващи точно от това малко и сравнително евтино магазинче, бяха все големи клечки- главно бизнесмени.
Този ден беше съвсем нормален, или поне така си мислех докато разбрах обратното. Лятната ваканция за учениците беше започнала и в магазинчето настана суматоха. Дребни дечица с големи раници нахълтваха на тълпи и разглеждаха с любопитство всичко наоколо. Бързо от тях се открои малко чернокосо момченце, хванало се с дясната си ръчичка за баща си. След близо час преговори с продавача, малкият Георги получи от баща си точно мен! Аз бях неговият подарък за завършването на учебната година! Толкова се зарадвах, че най- сетне ще бъда включен! Георги ме хвана с малките си ръце и се затича към вкъщи, докато баща му все още плащаше за мен. Докато стигнем в новия ми дом, той ме изпусна два- три пъти на земята и се поохлузих, но това не беше от значение. Бързо- бързо усетих как електричеството потече в мен. Такова чувство!
С Георги бяхме неразделни. Той си играеше с мен все повече и повече. Аз обичах непрекъснатото внимание, което получавах от цялото семейство. Но радостта беше за кратко… Училището започна и таткото и майката на вече по- големия Георги се държаха зле с мен. Таткото “без да иска” изпусна чая си върху мен, а майката всеки ден, случайно или не, ме подритваше. Изминаха се две години и ето ме сега! Стоя забравен на пода в ъгъла. Целият съм охлузен, надразкан и скърцам. Обгърнат съм от поне два сантиметра прах, а върху мен мама Петя беше успяла да събере три от най- тежките си саксии. Често бях поливан от вода, в опитите й да напои китките. Георги се сдоби с нов компютър. Отвън прилича на космически кораб. Малкото време, в което момчето си е вкъщи, то прекарва пред новия си, по- хубав и по- модерен компютър.
Поне благоволиха да ме поставят в ъгъла до терасата. Това е единствената ми утеха сега. Постоянно гледам навън и размишлявам. Природата ми дава утеха, но поражда в мен и куп въпроси. Колко ли още ще се развива техниката? А къде ще останем ние, обикновените компютри, тези от които е започнало всичко? Нямам никаква представа. Все пак това е моята съдба. Аз съм компютър…
